2.11.2016  Наградените стихотворения от конкурса

© Straldzha.net

ДЪРВО ЗА ОГЪН
Вече нищо не давам.И нямам какво:
Лист по лист – разпилях се направо…
И стърча на баир – чепато дърво,
Ни за плод, ни за сенчица ставам.

И не спират изгубени птици по здрач
Да нощуват по голите клони.
Само северен вятър – ръка на палач,
От сърцето ми спомени рони.

За такива самотници – само сатър!
Няма друга възможна отплата.
И се моля насън: бог дано е добър,
Някой блуден секач да ми прати.

Да е бил и преходил по целия свят,
Но не вкусил такава магия.
И измръзнал от студ, и изсъхнал от глад,
Във душата ми брадва да впие.

Без да пита коя съм, къде и какво,
Да забрави и дом, и съпруга,
Господ сам го е казал – чепато дърво
Топли тъй, както никое друго.
НИКИ КОМЕДВЕНСКА

ПЪТУВАНЕ ДО МАМА

И когато животът озъбен над мен се намръщи,
И ме перне с юмрук, а надеждица никаква няма,
Аз се връщам назад, върху стария плочник пред вкъщи
С девет цветни лехи и усмивката топла на мама.

Мама прави юфка.И разстила корите на двора
Върху чисто платно, от брашно и любов натежало…
И присядат смирено край нея животни и хора,
Всеки стиснал във скута си своята купичка бяла.

Тя разсипва наред. Дава толкова, колкото има.
Не оставя за себе си даже строшена коричка.
И със своята обич и своята сила за трима
До небето израства. И всъщност е майка на всички.

Някой ден ще се спра, ще разстеля корите по пладне –
Вие идвайте тихо, сами или двама по двама.
Аз ще давам по равно на всички, които са гладни,
И ще расна полека… Додето достигна до мама.

ДЕН ЗА ОБИЧАНЕ
В памет на Цеци
Колко е кратък животът ни! Колко е кратък!
Тропнеш с клепачи и вече си минал Оттатък,
А по средата – чертичката, чака готова
С бившите вече омрази и бивши любови.
Колко е малък животът ни! Колко е малък!
Дните ни, бели и черни, се сбират във залък.
А насред мъката, дето след нас ще остане,
Всъщност разбираме колко е жива смъртта ни.
Как се смалява тогава човешката хищност…
Само доброто остава – сегашно, предишно.
И коленичим пред чуждата болка, защото
Само смъртта има право да съди живота.
Нека е късно! Но някога трябва да стане –
Пръст при пръстта и сол във солените рани!
Ние, човеците, Господи, твоите грешки,
Вярваме още в последната обич човешка.
НИКИ КОМЕДВЕНСКА

ДЪРВОТО НА ЖИВОТА
Катеря се , прегърнала дървото,
Все по-внимателно и все по-бавно.
Тънеят клонките под мен защото
Последни са и крехко – своенравни,
А аз тежа от грешки и победи.
Под мен/ с листата/ съхнат кротко дните,
Но продължавам и нагоре гледам.
Боли ме мисълта за висините.
Усещам по гърба ми пух напира.
Поникват ми криле макар и късно,
Но гравитацията ме възпира
От моето дърво да се откъсна.
Катеря се.Бера си плодовете,
Невзрачни, прости, просто съвършени…
Редеят клоните и горе свети
Едно небе, създадено за мене.
ВАЛЕНТИНА ШЕЙТАНОВА

РЪКОПИС, ИЗГУБЕН В ЕСЕНТА
Септември гази в тъмното дере
И пише в жълто първите си ноти.
Дрънчат в кутийчици – като с дайре! –
Зрънца, прикътали в съсъд живота.

Нехаят семенцата за студа,
За ветровете с хищните им нокти.
Земята ложе им е – засега! –
Уютна като женска гръд – и топла.

Нощта ще бъде дълга – до април.
Те ще сънуват взрив от пеперуди
Да дирижира утринния бриз,
С надеждата, че пак ще се събудят.

Земята дълго се превръща в гроб.
Но тя сама съвсем не подозира,
Че пътят към смъртта е кратък скок
Във рибешкия ирис на всемира.

Въртоп от кръгове сълзи след тях,
Очакването бавно го изглажда.
Но в склерата кълни – без дъх и страх!
Животът – най-присъщата ни жажда.
ВАЛЕНТИНА ЙОТОВА

ПРОЛЕТНО СТИХОТВОРЕНИЕ
Разбудена след пролетния дъжд,
Гората е готова да зачене.
Отекват в здрача стъпките на мъж
И раменете му за прошка стенат.

Зелената й роба от озон
Ще го наметне или приласкае.
И липов чай, и мирис на сено
От пазвите й дълго ще ухаят.

А мракът – морен, и подвил нозе,
На любовта им ще се наслаждава,
Тъй както припка мартенско козле
След майка си във тучната морава.

И после бръмбари, пиянски хор
Жужащ, загубил вярната посока,
Във шумата под някой тъмен бор
Предсънно в тишината ще се хока.

Такава е гората пролетес
И гложди като червей дробовете,
Навярно сбъркал точния адрес.
Ала – да спи! –
Сега я оставете.
ВАЛЕНТИНА ЙОТОВА


НОЖЧЕ
Отеснява ми делникът.
Пак е в кърпена риза.
Наклони се от чакане.
Като кулата в Пиза.
Отеснях и на себе си.
Аз съм мъртва сред живи.
Два ръкава белеят.
Но душата ми – сива.
С тях прегръщам по изгрев.
Слънценосна измама.
А в прегръдката – никой.
Даже мене ме няма.
Изчислявам ъглите.
Между страх и съмнение.
Прецъфтявам от истина.
В мен слепецът е с мнение.
А зениците – свити.
Любовта е мишена.
Зная кой е на спусъка.
И защо е ранена.
Кърпя риза отново.
За едно недоносче.
Но сърдито е слънцето.
Реже с лъч като с ножче.
МАРИЯ ПАНАЙОТОВА