3.1.2017  Дървото на живота

© Straldzha.net

Тя е само на 17. Отлична ученичка в СУ“П.Кр.Яворов“ Стралджа. С разностранни интереси и множество награди от различни участия във фестивали, конкурси, олимпиади, състезания. Любител на хубавите книги, красивата музика, интересните филми. Има много приятели. И работи като доброволец към БМЧК
Миналата година за първи път участва в Националния литературен конкурс на името на Станка Пенчева „Дървото на живота“. Споделя своите впечатления и размисли след една разходка край с.Воденичане и разказани от дядо и баба спомени за присъствието на поетесата в родното село.
И даде доказателство за трайна любов към литературата и изкуството. Да й пожелаем успех!


От Стралджа съм, но мястото, с което се свързвам, е селото на майка ми. Там, където живеят баба и дядо; там, където израснах и продължавам да изживявам незабравими мигове – село Воденичане. Това е мястото, което посещавам и днес, и винаги ми е хубаво, топло, вкусно, просторно и спокойно…. Откакто се помня там има алени макове по дигите на река Мочурица през май и чаша горещ чай, придружен от шума на пукащите дървета в печката през декември. И незнайно как -дали заради вътрешния мир, който постигам, или заради чудатите разказите на дядо, се пренасям на място, където съществуват само любовта, топлината и добротата на хората.
Когато бях малка, мама и тати винаги ме водеха на разходка и вървейки по спокойните улици на селцето, винаги минавахме покрай старата сграда, в която е работила баба – голяма канцелария навремето, покрай основите на вече порутени жилища, където е кипял живот преди… Мама ми разказваше за приказното детство, което са имали с леля и другите деца (вече наши родители), за дърветата, които са били толкова високи, че всяка улица е била като тунел, за игрите на топчета и стражари и апаши, за ожулените колене и къщичките на дървета, за това как всеки е влизал в къщите на приятелите си, сякаш е у дома си…. Всеки път в края на разходката стигахме до къщата на Станка Пенчева, която за мен изглеждаше толкова величествена и приказна. Издигната сама над нищото, тя приличаше точно на вила, извадена от приказките. Край нея пространството бе изпълнено с високи борове, не по-малко величествени от самата постройка. Точно там започваше дългият разказ…
Моят дядо , трето дете в семейството, е бил с много болни бъбреци и прабаба ми е нямала нужните пари за лечението му, затова се принудила да поиска помощ от семейството на Станка Пенчева, което е било най-заможното в селото. Те, макар и богати, били хора с добри сърца и дали колкото е нужно, за да се излекува напълно дядо. Прабаба ми не знаела как да им се отблагодари, че са спасили живота на сина й, и дала обет на самата себе си, че въпреки забраната да ходи на църква, ще го прави тайно и ще поднася цветя на гроба на брата на Станка Пенчева, който бива погребан в двора на църквата, след като умира млад по време на войната. Поетесата и семейството й дълго се чудели кой постоянно оставя цветя и един ден разбрали за начина, по който прабаба ми се отблагодарявала за извършената доброта.Това толкова трогнало писателката, че го описала в книгата си „Дървото на живота“, издадена през 1999 година.
Слушала съм още много разкази. За това как Станка Пенчева е влизала в нашия магазин в центъра на селото, как е подарявала на свои близки приятели книги с послание, как прекрасно и земно се е държала с всички, без да парадира със слава, богатство и т.н., как е обичала „простите“ неща и е помагала на всеки в нужда, без да очаква нищо в замяна…
Тези разкази са колкото увлекателни, толкова и поучителни за мен самата. Винаги, когато съм ги слушала, съм се замисляла за това колко истински са били отношенията на хората преди и колко по-хубаво е било от днешния ни начин на живот и общуване. И така…аз съм вече в седемнадесетата си година, но тези истории са останали трайно в съзнанието ми.
Тази пролет, докато се разхождахме по дигата на реката, обсипана с алено червени макове, минахме през обичайните места, но някак всичко се беше променило с времето. Основите на някога щастливите и уютни домове вече са трапове в земята и само спомените витаят някъде в небесата, по улиците няма тунели, образувани от короните на дърветата, няма ги и повечето хора… Стигнахме и до къщата на Станка Пенчева, загубила своето величие, без прозорци и врати, и не само необитаема, но и забравена. Само вечнозелените дърветата край къщата си седят там сред нищото и изпълват сърцето ми с носталгия. И изведнъж всички разкази останаха без основа…
Тогава попитах мама: „А какво ще разкажа аз на децата си, след като вече всичко е изчезнало?“, а тя ми каза следното: „ Дано тези красиви борове до къщата на Станка Пенчева да останат и докато ти разказваш, те да събират сили за живот и с клоните си да шептят, че има надежда“
Ето го за мен смисъла в „Дървото на живота“. В началото всяко дърво е семе, което някой засажда, след това с годините то стои там и попива всичко, което се случва, попива и мъката, и щастието, и с много любов и грижи един ден това малко семе става дърво – дърво на живота, което пази всички легенди и тайни и ги предава на идните поколения.
В мен историята за поетесата е жива, дървото е посадено вътре в мен и знам, че то ще живее, защото ще го посадя и в децата си. Много ми се иска в селото да се направи нещо като паметна плоча на Станка Пенчева. И аз, като моята прабаба, съм си дала обет, че ще работя за тази идея. Защото един ден къщата и маковете няма да ги има, но ако плочата е факт, ще има хора, които като я видят, да си спомнят за доброто старо време и да разкажат и те по нещо на децата си. Всеки, които се спре за малко до плочата, ще може да се върне към корените на своето собствено дърво и за миг да си спомни за врящия чайник на печката „Чудо“, за топлината на бабината прегръдка и да вдъхне живот на тънещата в забрава истина.
Така дървото на живота във всеки един от нас ще изживее отново своята пролет и есента му няма да е неговият край, а просто чакана почивка от дългите спомени. Така до другата пролет – с нови пойни птички, розови пъпки и корени, които се забиват все по-дълбоко и по-дълбоко в сърцата ни, за да не изчезне нищо от изживяното…

Силвия Йорданова, ученичка 10 клас СУ"П.Яворов" Стралджа