7.3.2017  Вдъхновители на новото време

© Straldzha.net

Есето на Андон Иванов, 10 клас от СУ"П.Яворов", което спечели Специална награда от Националния конкурс"Вдъхновители"

„Вдъхновители на новото време“

Есе

Вдъхновителите са личности, които събуждат у нас въодушевление, настроение, ентусиазъм, творчески или духовен подем. Когато се вдъхновим, ние се превръщаме в по-силни, по-можещи, по-устремени и по-дейни. Вдъхновението е като искра, която ни кара да даваме най-доброто от себе си. То дава криле на най-дълбоките и най-чувствените мисли у нас. Кой може да бъде вдъхновител? Отговорът е всеки един човек на света, защото всяко едно живо същество притежава нещо необикновено, което ни привлича.
Ще започна с една лична история. Бях във втори клас, когато от училище организираха екскурзия. Реших да отида. Добре, че го направих, защото така нямаше да срещна човека, който и до днес ме вдъхновява с делата си. Част от маршрута ни бе посещаването на една църква. Пред нея стоеше един много скромен човек, който дотогава не познавах. Това беше дядо Добри. Очакваше някой съвестен човек да му пусне някоя монета. Тогава не проумявах целта му. Просто от съжаление към бедния старец, реших да му дам. Помня, че носеше книга, от която ми прочете една молитва. Споменът за него живее в моето сърце и до днес. Това беше първият човек, който пробуди у мен силно чувство на състрадание към всички бедни хора.
След време започнаха да говорят по телевизията за дядо Добри. Когато разбрах какво прави, се почувствах горд, че познавам такъв достоен българин. Може с малко средства да съм подпомогнал делото му, но съм един от тези, които са му подали ръка в труден момент.
Дядо Добри е известен дарител за реставриране на българските християнски храмове. Наричан е още ,,светецът от Байлово‘‘. Малко са хората, които не са чували за него, но много не познават истинската святост на делото му. За мен този човек е божий пратеник. Господ е избрал едно душевно чисто същество да съхранява и разпространява доброто в този свят.
Повечето хора го наричат просяк, но той не е такъв. Старецът не разчита да го спасят от глада и мизерията. Той е истински пример за аскет. Събира пари не за лични изгоди, а за свято и възвишено дело.
Бедният човек не таи нищо лошо към хората. Знае, че светът е егоистичен. Въпреки това, продължава да вярва, че Бог ще се смили над хората. Образът на светеца разкрива идеята за спасението. Човечеството е обречено от собственото си грехопадение и се нуждае от Бог за спасението си. Основните нравствени ценности са търпението, толерантността, състраданието и жертвоготовността заради другите. Постигането им е резултат от упорита работа на духа. Вместо да губи време за задоволяване на неутолимите желания, човек може да се изпълни с Христова любов към другите, живота и Бога. По този начин се постига спасението.
Дядо Добри не търси признание и благодарност за извършената кауза. Това е единственият човек, който не иска да бъде непрекъснато щастлив. Защо? Отговорът на този въпрос не е еднозначен. В живота си всеки има моменти, които го карат да вкуси от щастието. За мен това не е щастие, а просто един незабравим миг. То е като „неуловима птица“, която решава да дарява всекиго с онова, което истински желае. Щастието представлява получаване на един вид радост, т.е това, което ни е най-скъпо. Всеки от нас има различна представа: за едни то е насочено към постигане на дадена цел; за други любовта, приятелството и парите; за трети е задоволеността от живота. Съществуват и други хора, които търсят щастието в смъртта. За тях съществуването им е лишено от смисъл. Те предпочитат да умрат, вместо да живеят този живот, който ги подлага на изпитания и мъки всеки ден. Истината е една:
„ Човек не трябва да се смята за щастлив, преди да си отиде от този свят“
Когато сме на прага на смъртта, мисля, че тогава трябва да се запитаме кое ни е направило щастливи и кое не в този живот.
Смятам, че дядо Добри е осъзнал какво е да бъдеш истински щастлив. Според мен щастието за дядо Добри е удовлетвореността от делото, което върши.
Този човек не спира да вярва в Бога, защото той му показва правилния път в живота. За него вярата се е превърнала в опора. Бог му дава сили да продължи да живее.
От личността на светеца може да се научи много. Кара ме да вярвам, че в света има останали добри хора. До ден днешен ме вдъхновява да не се отказвам от мечтите и целите си, а да ги преследвам до самия край. Мисията, с която се раждаме е да допринесем за развитието на родината, в която живеем. Животът е кратък, но трябва да бъде достойно изживян. Това е урокът, който ми преподаде дядо Добри.
Следващата достойна, искрена, съпричастна и свята личност, за която искам да Ви разкажа, е отец Иван. Едва ли някой не е чувал за него. В името на Бога дава обет, че ще построи дом за сираци, в който ще отглежда малки деца. Целта му е изпълнена. Домът в Нови хан е място на много човешки съдби. Там попадат хора, които са в трудна житейска ситуация. Знаем, че:
„Който има добра душа, има трудна съдба“– дядо Добри
Хората, останали без подслон, намират спасение при отеца. Отец Иван се грижи за над триста души, сто и шестдесет от които са малки деца. Той приютява хора и в село Якимово. В Нови хан се полагат грижи за бебетата, които са родени в дома. По-малките деца ходят на детска градина, а по-големите учат в училището в Нови хан.
Днес много българи даряват средства за развитието на дома. Това подсказва, че поне малко очите на „слепия“ българин са се отворили. Това ме радва изключително много. Злощастната истина е друга. Малко са хората, които лично биха помогнали на сирак или беден човек. Когато ги видят по улиците, ги подминават. Съвременният човек не е готов да помогне на никого. Той се интересува само от себе си. Малко са хората като отец Иван. Изпитвам удоволствие, когато чуя, че на този свят съществуват толкова добри и всеотдайни хора. Отец Иван е натоварен с мисията да създава добро. За да има хора като отеца, те трябва да осъзнаят смисъла на живота и да преминат през нравствен катарзис. Така личностите им ще израснат духовно.
Каузата му е изключително благородна. Опитва се да покаже на страдащите лица, че отчаянието е най-лошото поражение, а вярата – най-мощната сила на света. Той им върна увереността, която крепи човешкия живот.
Казват, че очите са прозорец към душата. Това е неоспорим факт. Всички хора от дома виждат отец Иван като ангел, пратен от Бога, за да ги спаси от тежкия живот.
През 2004г. е номиниран за „Българин на годината“. През 2005г. е отличен с почетното признание „Достоен българин на годината“ Наградата му е напълно заслужена, защото да окажеш помощ на човек с тежка съдба е велико дело.
Отец Иван ми показа, че трябва да помагам на всяко живо същество, изпаднало в беда. Съвременното човечество се е озлобило, но това не трябва да ни пречи да вършим добрини. Добротата е жива и никога няма да изчезне, докато има хора, като отеца. Делото му трябва да бъде пример за всички хора из България.
Жената, която промени съдбата на много хора в България е българската телевизионна водеща Наталия Симеонова. Тя завършва журналистика в Софийския университет „Климент Охридски“.
През ноември 2012г. става водеща на предаването „Предай нататък“, което преобърна живота на човечеството. Заглавието на предаването описва човешката практика, облагодетелствана от добро дело.
Наталия Симеонова се пребори със съдбите на множество хора. Борбата с участта е трудна, но не е непреодолима. Трябва да притежаваш силна воля, за да я сломиш. Какво е съдбата? Това е отсъден човешки живот. Няма човек, който да не си е задавал поне веднъж въпроса: „Кой определя съдбата?“ Повечето дават отговор, че тя е неотменима и не може да се бориш срещу нея. Ако си безсилен пред съдбата, къде е опората и надеждата? Отговорът на римския философ Луций Аней Сенека се крие във вътрешната свобода, противопоставена на външната зависимост. Който достигне вътрешна свобода, той не се страхува от превратностите на съдбата. Чертите на характера на такъв човек са милосърдие, благожелателност и незлобливост. Всеки може да промени съдбата си, ако поиска.
Наталия Симеонова е човек, който ми показа, че съдбата се кове от самите нас. Тя ми разкри още една истина:
„През какво да преминем избира съдбата, но как да преминем, избираме ние.“
Ние решаваме какво ще се случи с живота ни:
„Само сърцето е това, което ни движи и определя ходовете на съдбата ни.“ – Исабел Алиенде
Телевизионната водеща пребори с голяма сила лошото в този свят. Когато застанех пред телевизора, ѝ се възхищавах. Винаги събуждаше у мен едно силно чувство на състрадание към хората, подвластни на съдбата.
Наталия Симеонова се превърна в малка блещукаща светлинка за всички хора с тежък живот. За много кратко време промени живота на стотици хора. Показа им, че отчаянието не решава проблемите. Превърна ги в по-уверени хора. Върна им надеждата, за да продължат да живеят.
Доброто се рее из въздуха. То е като прашинка, която чака да бъде уловена. Ние сме способни да го създаваме.
Има много хора, които познават телевизионната водеща и делото ѝ, но малка част от тях следват нейния пример. Човечеството трябва да се обедини, за да помагаме на всички страдащи хора. Длъжни сме да изпълним мисията си на хуманисти. Това, което обединява дядо Добри, отец Иван и Наталия Симеонова е да си полезен на другите.
Другата личност, която ме впечатли наскоро е едно бедно момче. Това е първокласникът Димитър Еленков. Той е едно много добро, скромно, честно и ученолюбиво дете. Учи в стралджанското училище СУ „Пейо Яворов“.
Животът го сграбчва от рано. Той му носи само мъка и страдание. Поставя детството, мечтите и целите му в сянка.
Моята майка работи в същото училище. Тя преподава на трети клас. С Митко са много близки. Споделя с нея всичко, което го вълнува. Оставаше малко до Коледа. Един ден го попита с какво ще бъде зарадван от дядо Коледа. Детето даде своя отговор. Твърдо заяви, че няма да получи нищо. Майка ми беше решена, че ще зарадва малкия първокласник. Купи му книжка за буквите. Когато я получи, детето се почувства щастлив, защото поне един човек си е спомнил за него в този светъл празник.
Това е само част от неприятното. Митко ходи на училище с окъсани дрехи и обувки. Днес носи много мои дрехи. Радвам се, че можем да му помогнем поне малко. Когато го видя усмихнат, сърцето ми се изпълва с едно приятно чувство. Към това дете се чувствам по-привързан. Може би е заради името, което носи. Моят дядо също се казваше Димитър. С него бяхме много близки, но за жалост почина преди пет години.
Митко е по-различен от другите. Ние знаем, че повечето хора се страхуват от различното. Именно това е причината съучениците му да се държат по-дистанцирано от него. Те не осъзнават, че по този начин сърцето на момчето се разкъсва от мъка, защото се различава от другите и живее в по-мизерни условия. Не забравяйте, че бедността също може да бъде честна.
Митко ми дава сили да се боря за по-добър живот за всички деца в такова положение. Няма да позволя животът да се подиграва с мечтите и целите на деца като него.
Всички знаем, че децата са най-добрите учители и вдъхновители. В града, в който съм израснал, живеят две прекрасни деца. Това са братята Станислав и Никола Йорджеви. По-големият от тях е Станислав. Той е на десет години, а брат му на седем. Те учат в училището в Стралджа. Никола и Станислав са едни лъчезарни, добри, умни, забавни и артистични деца.
През 2014г. Никола участва в шоута на Илияна Балийска „Мини мис и мини мистър“. Представя се много артистично и без притеснение изпява песента „Позаспа ли, Ягодо“. Дори в края на песента удря калпачето си в земята.Безапелационното му представяне го поставя на челното място в класирането, за което получава статуетка, корона, грамота, медал и плюшена играчка. Така Никола се окичва с титлата „Мини мистър 2014“.
Година по-късно участва в 11-то издание на Конкурса за даровити деца на ОДК Ямбол „Звезди в пелени“. Той се справя отлично и отвява конкуренцията. Изпълнението на песента „Хорце“, както и рецитацията на стихотворението „Народен съм певец“, написано специално за него, убеждава журито, че е роден да побеждава. Получава титлата „Мистър младо даровение“. Не е необходимо да продължавам да изброявам отличията на Никола. Едно е ясното. Той е едно дете, което притежава огромен талант, който задължително трябва да развива. Музикалният талант, който съхранява дълбоко в душата си, го превръщат в явление на музиката.
Станислав е запленен по ловджийството. Най-голямата му мечта е да стане велик пожарникар като баща си. Той е едно изключително амбициозно момче. В него виждам нещо различно, специално. Станислав със своята най-голяма мечта се нарежда в съкровищницата на мечтите. Името, с което сигурно се гордее, е изпълнено със символичен смисъл. В превод означава – славен. Кое го прави „славен“? Много лесно мога да отговоря. Днес много рядко можеш да срещнеш дете, притежаващо способността да мечтае. Станислав отстоява мечтата си с чест, готов е да се бори, за да я осъществи. Хубавото е, че мечтите ще му помогнат да се превърне в един истински, уверен, независим и щастлив човек. Аз вярвам в Стаси. Сигурен съм, че неговата мечта ще се превърне в реалност, защото в очите му се вижда неугасимия пламък на вярата, че ще успее.
Братята са с ясно изразени цели за в бъдеще. За мен означават много. Заемат важно място в моя живот. Те ми доказаха следното:
,,Човек е голям колкото са мечтите му“
Децата са бъдещето на България. След време ще превърнат страната ни в по-добро място за живеене. Те ще ни накарат да се гордеем, че сме българи. България е жива и тупти във всяко едно човешко сърце.
В есето си описах едни достойни, борбени, необикновени и невероятни хора. За мен те са истински символи на вдъхновението. В тях виждам светлината на моя живот. Възвърнаха ми вярата и надеждата в човечеството. Всеки един от тях прави съществуването ми по-значимо. Това, което ми показаха всички те е, че единственото спасение за реализирането на целите и мечтите ни е в борбата. Тези личности ще останат в съзнанието ми за цял живот. Прекланям се пред всички мои вдъхновители.